Познаваме ли се взаимно така добре, че да може съвместният ни живот да бъде спокоен и щастлив? Това е въпрос, на който всички влюбени търсят отговор, когато искат да разберат дали са подходящи един за друг.
Към тях нерядко се връщат и зрелите съпружески двойки, но по други причини.
Голяма пречка за взаимното опознаване в еротиката и в перспективата на партньорството въобще е парадоксът, че се опознаваме чрез самопредставянето в интерес на собственото желание.
Когато се влюбим, ние се стремим да привлечем вниманието на обекта на нашата любов, да събудим интереса му; правим за него всичко, склонни сме да се променяме в унисон с неговия вкус и предпочитания, но за съжаление това явление е временно.
В бурята на чувствата и на хормоните сме готови да „сваляме звезди от небето", никаква жертва не ни се струва голяма. В тази лудост се разиграва сложната и предателска игра на очаквания и представи, от една страна, и на самата действителност — от друга. Не става дума за лош умисъл или за целенасочени преструвки.
Всеки влюбен, в плен на своята страст и копнеж по партньора, се стреми да не го разочарова с поведението си, държи се така, както предполага, че би искал той. По този начин ние се приспособяваме взаимно към представите на партньора и показваме от себе си само онова, което другият би искал да види. В крайна сметка не само не се опознаваме напълно, но придобиваме един за друг разкрасена представа, следователно перспективата да бъдем разочаровани е естествена и реална. Това поведение не може да трае вечно. Получава се така, че именно в периода на опознаване искаме да узнаем най-много един за друг, а той, сам по себе си, изключва тази възможност.
Единственото решение е той да продължи достатъчно дълго, за да се стигне до охлаждане на емоциите и партньорите да започнат да разсъждават по-трезва и по-разумно.
През драматичния период на влюбеност партньорите разговарят толкова много, колкото никога след това.
Никога по-късно те няма да имат такава голяма възможност да опознаят вътрешния свят на човека до себе си. Значението на това, което си говорят, е голямо. То е всъщност единствената пътечка, по която може да се стигне до вътрешното „аз" на другия, до най-съкровените кътчета на душата му, до страховете му и т. н.
Когато партньорът се „отвори" пред нас и ни поведе в своя вътрешен мир, може да се озовем в действителност, различна от тази, която сме пресъздали сами за себе си. Това е другият парадокс на взаимното опознаване: всеки от нас изживява нещата по своему, без да показва на околните това, което е „вътре" в него.
Излагаме на показ само „фасадата". За нас самите е важно онова, което чувстваме, преживяваме, забравяйки, че хората не реагират на нашите преживявания, а на поведението ни. Можем например да изпитваме пред някого страх, несигурност, срам и т. н., без да говорим нищо за това и без да се издаваме с действията си. Напротив, нерядко в такива моменти изглеждаме сигурни и самоуверени, дори агресивни. А за този, който е край нас, важна и решаваща е тази действителност. Много често чувства като несигурност, объркване, колебания, страх, срам, тревога, скръб и пр., външно се проявяват като сила, безчувственост и агресивност. Затова другите си създават за нас представа, различна от това, което сме в действителност.
Внимание: това може да се отнася и до партньора, на когото държим, но комуто сме престанали да се доверяваме.
Не е нужно обаче да обременяваме любимия човек с всичките си проблеми. Много неща трябва да умеем да овладяваме сами. Най-добро е не тоталното взаимно опознаване, а оптималното. Трябва да се информираме взаимно така, че да има възможно най-малко противоречия между вътрешния ни свят и поведението ни. Така ще можем да разбираме своя партньор, неговите чувства, постъпки.
