Еротиката в българската литература беше потискана в продължение на десетилетия. Това е една от причините, които обясняват нейния буен растеж през последните двадесетина години.
Еротичното писане придоби статут на предизвикателство към възпитаните нагласи на нашата читателска публика, като в същото време си осигури гарантиран успех в пазара на читателските желания.
Не е чудно, че много писатели разсъждават по логиката на стария марксистки закон за количеството и качеството: колкото по-„еротично“, толкова по-привлекателно, толкова по-„модерно“. Еротиката стана нещо като пикантно ядене, което се продава на килограм на изгладнялата публика.
Спомням си един парадокс от историята на българската литература. През 1907 г. започва да излиза списание „Из нов път“ на Иван Андрейчин. Неговият главен редактор е автор на разкази, каквито до този момент никой не познава в България; най-често срещаното определение в критиката на онзи период е думата „извратени“.
В стил Пшибишевски Иван Андрейчин пише своите странни, скандални (според тогавашните мерки) сексуални фантазии; без да е твърде добър писател, той успява да провокира, ако не да истеризира, моралните нагласи на „средната“ читателска публика. Когато всички се питат: кой е Иван Андрейчин, този скандално перверзен човек, става ясно, че той е един благоприличен дългогодишен учител с многодетно семейство, със скромен, даже затворен характер и многобройни дългове.
Нещо подобно има и в днешната ситуация. Еротичното предизвикателство често представлява евтин, но лъскав чадър, с който скромни в дарбата си писатели прикриват невъзможността да мислят оригинално в естетически категории.
В сексуалната разюзданост на тяхното писане трепти потиснатата смелост на българския еснаф, оживяват всички фантазии, които патриархалното въображение е правело невъзможни като начин на поведение; тя допуска недопустимото, прави реалност егоизма на сънищата.
Еротиката е въобразена като другия живот на българската литература, като нейния сън наяве. В действителност тя трябва да бъде четена като симптом на липсата, не на последно място - липсата на традиции в модерното писане.
Всепризнато е, че романът е слабото място в жанровия спектър на българската литература и, доколкото съществува, рядко показва склонност към предизвикателство и повествователен експеримент.
През 90-те години той успя да избяга от Сцила на идеологическата доктрина, но само за да попадне в прегръдките на Харибда. Имам предвид битовизма на новата белетристика. Затова и първото нещо, което трябва да кажем за еротиката в българския роман, това е нейният „битовистичен“ характер, нейната принадлежност към една доминираща линия на „битовото“ светоусещане.
Като използвам определението „битовистичен“, в никакъв случай нямам предвид факта, че романът описва непременно бита, домашното ежедневие на съвременния човек, защото тук попадат всички книги на криминално-политическата екзотика, също така книги, тематично отнесени назад, към времето на историята.
Имам предвид един начин на писане (и съответно един вид еротика), който не може да трансцендира битовото мислене за живота. Еротичното въображение тук не надхвърля хоризонта на сексуалното преживяване, то не представлява аспект на способността да се мисли философски или естетически. Неговото въздействие е прицелено в елементарни психофизични матрици на човешкото поведение.
За сметка на културната недостатъчност романът днес развива циничното писане като преобладаваща дискурсивна практика. Цинизмът изобщо стана обсесия на немалка част от българските писатели - поети и белетристи - през 90-те години. Той е тяхната провинциална представа за революция. Цинизмът опитва да компенсира неумението да се мисли оригинално в термини на естетическото влияние, той има псевдомодерен характер.
Да вземем за пример „Синеокият слепец“ на Димитър Бочев. Очевидно е, че авторът подражава на Хенри Милър. Нещо повече - той се идентифицира с Хенри Милър, той е българският Милър на 90-те.
Все пак между Димитър Бочев и Хенри Милър има няколко важни разлики и първата между тях идва оттам, че единият пише през 40-те години, а другият - с половин столетие закъснение. Циничният дискурс в първия случай представлява елемент на една специфична историческа ситуация, когато сексуалната революция се провижда като част от целостта на културно-политическите промени.
Еротичното в този случай е драстично изведено като аспект на система от възгледи в светогледа и поведението на един американски интелектуалец. В самото начало на XXI век да пишеш като Хенри Милър означава да преоткриваш колелото на културната революция и свидетелства най-вече за липса на адекватни художествени инвенции.
Зад циничната „революция“ на романното писане много често се крие интелектуалната безпомощност на късния патриархален мачизъм. Изобщо мачисткото клише лежи в основата на най-голямата част от новата българска белетристика. На пръв поглед различни творения упоително възпроизвеждат стереотипите на най-традиционното и сексистки банално патриархално мислене.
В този регистър попада една дълга поредица автори - от симптома на „вулгарното“ писане, което наложи Христо Калчев, до натрапливата производителност на Александър Томов, от Палми Ранчев до вече познатия ни Димитър Бочев, от Васко Жеков до ранния Стефан Кисьов...
Нищо чудно, че тук са най-големите пазарни успехи на българския роман, нищо чудно, че тези автори са едни от най-много пишещите на българския пазар: клишето е не само търговска стратегия, но също така нарцистична техника на желанието да бъдеш известен. Всъщност не е чудно и наличието на женско присъствие в тази поредица.
Водена от една дълголетна традиция, българската писателка почти винаги се идентифицира с потребностите на „мъжкото“ преживяване, защото те - доколкото доминират в патриархалното общество - са критерий на успеваемост сред масовия читател. Най-добрият пример е Здравка Ефтимова.
„В студената ти сянка, лейди“ представлява учебникарски пример за продаваемост на стандартните мъжки фантазии. Гледната точка на еротичното преживяване тук е здраво фиксирана в позицията на агресивно-сантименталните патриархални представи.
Ако трябва да обобщим типа еротика, който доминира в новия български трилър - битово-криминален, криминално-политически, с уклон към психологически наблюдения - трябва да кажем, че в опита си да изглеждат интересни, оригинални и продаваеми, тези творения възпроизвеждат модела на старозаветното преживяване в областта на социално-сексуалните практики.
В този смисъл те са мъртвородени за перспективата на новото време. Тяхната склонност да преувеличават старото, онези форми на патриархално светоусещане, които вече креят върху смъртния одър на западната цивилизованост, ги приковава в стандарта на поп-потребителските потребности. Като възпроизвеждат традицията на балкански сексисткото писане в един крайно неподходящ момент на културна глобализация, те всъщност сами си затръшват вратите на способността да попаднат в историята на българската литература.
При това положение логично ще бъде да предположим, че алтернативата трябва да дойде някъде отстрани на „овластеното“ (като традиция, която възпроизвежда желанието за власт) писане. Искам да кажа, че ако има алтернативна еротика, включително в българския роман, тя изисква алтернативна субектност.
Такъв субект засега се поражда единствено в „периферията“ на патерналистичното преживяване. Скромният пример за него е вълната на „женската“ белетристика през 90-те години. Важното в случая не е това, че авторите са жени, защото много други писателки възпроизвеждат в литературата шаблона на социалните отношения.
Важното е, че вече има жени, които отказват да се идентифицират (имам предвид една спонтанна, незадължително осъзната и целенасочена идентификация-позиция на пишещия субект) с мита за „вечните“ стратегии и структури в човешкия опит.
Този вид писане се поражда в пролуките на традиционното светоусещане, то представлява предизвикателство (другостта винаги има потенциала да съблазнява нормата) и бавно изгражда един нов тип очаквания, нов тип еротична нагласа сред културната публика. Тук примерите не могат да бъдат много.
На първо място - и трите книги, които е публикувала до този момент Емилия Дворянова. Плуралистичната, неуловима, флуидна еротика в тези творби изглежда направо невероятна при липсата на всякаква подобна традиция в българския роман и особено върху фона на остро монологичното мислене в родната ни литература.
Изненада преди няколко години поднесе и първият роман на Мария Станкова, „Наръчник по саморъчни убийства“. Еротичното там смело надмогваше бариерите на нормативизираната субектност, то постави проблема за социалната идентичност в модела на патогенно-криминалното преживяване, задължително невидимо до този момент, щом става въпрос за жени. Новелата „Пого“ на Райна Маркова беше прицелена като алтернативна литература. Сантименталният ъндърграунд звучи малко провинциално в началото на новия век, но все пак извежда социалната маргиналност като позиция на желанието за писане в условията на една властово фиксирана патриархална литературност.
Алтернативният субект на еротичното преживяване би могъл да се появи в практиката на други периферни позиции - като гей-роман или в посоката на някаква етническа група, например начало на „циганско писане“. (Всъщност тук трябва да споменем недодръзнатия опит на Марина Пенчева да създаде „лесбийски“ роман, само че в този случай „лесбийското“ изглеждаше декоративно пришито към фона на най-баналните отношения.)
Истината е, че нямаме нито гей-роман (удивително за края на XX век, но показателно за мъртвата хватка на властовите традиции), нито „циганско писане“. Все пак литературата не възниква отникъде и най-много сякаш романът изисква натрупване на цивилизационна традиция.
Известни опори на възможността да се закрепи линията на алтернативното еротично мислене можем да видим и в друга група от текстове, където всеки текст е различен по своему в опита да се отклони от стандартите на вулгарното или банално писане.
Характерен пример сред тази група работи представлява „Естествен роман“ на Георги Господинов. Тук еротиката е негативно присъстваща, отместена като перспектива на сюжетното действие; тя е това, което не се случва в повествованието. Именно тази неслученост, нейната липса или отместеност има значеща функция. Еротиката, иначе казано, е нещо, което липсва в живота на героите, в живота изобщо - поне в „нашия“ живот.
„Поп Богомил и съвършенството на страха“ от Владимир Зарев е много амбициозна книга, която критиката прескочи набързо и незаслужено. Тя е симптоматична с потребността да засрещне двата типа еротика, за които сме говорили до този момент. Там, където еротичното изображение засяга модела на отношенията между мъж и жена, текстът е типично традиционалистичен. Жената е тяло, а мъжът - дух; женското тяло е съд, вместилище, а в мъжкото се поражда онова съдържание, което дава начало на нов живот.
В този смисъл въпреки своите философски тенденции (и може би точно заради тях) книгата си остава при Аристотел, който твърди, че функцията на бременната жена е тази на празния съд. И в същото време има един друг вид еротика (на мъжките отношения) и там е направен опит да се разиграят духовни аспекти на еротичното преживяване.
Тук вече ще срещнем проблематика, която в никакъв случай не е традиционна за българския роман, още по-малко за „вулгарното“ писане през последните десетина години - например еротика на религиозното преживяване, на отношенията между водач и група, между болест и здраве...
Един особен случай на възможността стереотипът да зададе перспективата на известна алтернативност, когато е поставен в носталгична позиция, представлява романът „Елените“ на Светлозар Игов. 
По своето родилно светоусещане тази книга ни връща много назад, някъде към 60-те години. Нейната еротика има сантиментално-романтичен характер и това придава носталгично звучене на целия текст. Все пак не бих я нарекла ретро-еротика, защото думата „ретро“ предполага дистанция, в която се осъзнава невъзвратимата отделеност на някакъв вид преживяване въпреки импулса към негово повторение в нов социално-културен контекст.
И накрая ще се върна пак към началото на своите наблюдения, за да опитам едно обобщение. Бедата с еротиката в българския роман идва оттам, че нашите писатели разбират еротичното преживяване тематично.
За тях въпросът рано или късно опира до това да покажат в сюжетното поведение на конкретни герои кой какво е направил, с кого го е направил, как и (до)колко го е направил... Еротичното не успява да се превърне в начин (или стил) на естетическо мислене и още по-малко - в начин на писане, в трепет на словото, който въздейства върху четящия без необходимостта да се говори мръснишки, да се използва предизвикателството на традиционно табуирани думи.
Почти не се среща съзнанието, че еротиката може да бъде кодирана в синтаксиса или подредбата на изречението, в мелодията на говора, в способността на думите да внушават настроения, без да изричат пряко внушението...
Разбирана само като конкретна действителност на сюжетното поведение, от една страна, тематизирана като прицел на желанието да се каже нещо „важно“ за други неща, еротиката в българския роман (не само днес) си остава приклещена между баналното мислене на традиционализма и криворазбраната революционност на порнографията.
Сякаш нищо не се е случило от времето, когато Боян Пенев се оплаква от непреодолимия битов практицизъм на българската литературност. Освен това, че е изминал близо един век, разбира се.
www.ero-market.com
Еротиката в българската литература беше потискана в продължение на десетилетия. Това е една от причините, които обясняват нейния буен растеж през последните двадесетина години.
Еротичното писане придоби статут на предизвикателство към възпитаните нагласи на нашата читателска публика, като в същото време си осигури гарантиран успех в пазара на читателските желания.
Не е чудно, че много писатели разсъждават по логиката на стария марксистки закон за количеството и качеството: колкото по-„еротично“, толкова по-привлекателно, толкова по-„модерно“. Еротиката стана нещо като пикантно ядене, което се продава на килограм на изгладнялата публика.
Спомням си един парадокс от историята на българската литература. През 1907 г. започва да излиза списание „Из нов път“ на Иван Андрейчин. Неговият главен редактор е автор на разкази, каквито до този момент никой не познава в България; най-често срещаното определение в критиката на онзи период е думата „извратени“.
В стил Пшибишевски Иван Андрейчин пише своите странни, скандални (според тогавашните мерки) сексуални фантазии; без да е твърде добър писател, той успява да провокира, ако не да истеризира, моралните нагласи на „средната“ читателска публика. Когато всички се питат: кой е Иван Андрейчин, този скандално перверзен човек, става ясно, че той е един благоприличен дългогодишен учител с многодетно семейство, със скромен, даже затворен характер и многобройни дългове.
Нещо подобно има и в днешната ситуация. Еротичното предизвикателство често представлява евтин, но лъскав чадър, с който скромни в дарбата си писатели прикриват невъзможността да мислят оригинално в естетически категории.
В сексуалната разюзданост на тяхното писане трепти потиснатата смелост на българския еснаф, оживяват всички фантазии, които патриархалното въображение е правело невъзможни като начин на поведение; тя допуска недопустимото, прави реалност егоизма на сънищата.
Еротиката е въобразена като другия живот на българската литература, като нейния сън наяве. В действителност тя трябва да бъде четена като симптом на липсата, не на последно място - липсата на традиции в модерното писане.
Всепризнато е, че романът е слабото място в жанровия спектър на българската литература и, доколкото съществува, рядко показва склонност към предизвикателство и повествователен експеримент.
През 90-те години той успя да избяга от Сцила на идеологическата доктрина, но само за да попадне в прегръдките на Харибда. Имам предвид битовизма на новата белетристика. Затова и първото нещо, което трябва да кажем за еротиката в българския роман, това е нейният „битовистичен“ характер, нейната принадлежност към една доминираща линия на „битовото“ светоусещане.
Като използвам определението „битовистичен“, в никакъв случай нямам предвид факта, че романът описва непременно бита, домашното ежедневие на съвременния човек, защото тук попадат всички книги на криминално-политическата екзотика, също така книги, тематично отнесени назад, към времето на историята.
Имам предвид един начин на писане (и съответно един вид еротика), който не може да трансцендира битовото мислене за живота. Еротичното въображение тук не надхвърля хоризонта на сексуалното преживяване, то не представлява аспект на способността да се мисли философски или естетически. Неговото въздействие е прицелено в елементарни психофизични матрици на човешкото поведение.
За сметка на културната недостатъчност романът днес развива циничното писане като преобладаваща дискурсивна практика. Цинизмът изобщо стана обсесия на немалка част от българските писатели - поети и белетристи - през 90-те години. Той е тяхната провинциална представа за революция. Цинизмът опитва да компенсира неумението да се мисли оригинално в термини на естетическото влияние, той има псевдомодерен характер.
Да вземем за пример „Синеокият слепец“ на Димитър Бочев. Очевидно е, че авторът подражава на Хенри Милър. Нещо повече - той се идентифицира с Хенри Милър, той е българският Милър на 90-те.
Все пак между Димитър Бочев и Хенри Милър има няколко важни разлики и първата между тях идва оттам, че единият пише през 40-те години, а другият - с половин столетие закъснение. Циничният дискурс в първия случай представлява елемент на една специфична историческа ситуация, когато сексуалната революция се провижда като част от целостта на културно-политическите промени.
Еротичното в този случай е драстично изведено като аспект на система от възгледи в светогледа и поведението на един американски интелектуалец. В самото начало на XXI век да пишеш като Хенри Милър означава да преоткриваш колелото на културната революция и свидетелства най-вече за липса на адекватни художествени инвенции.
Зад циничната „революция“ на романното писане много често се крие интелектуалната безпомощност на късния патриархален мачизъм. Изобщо мачисткото клише лежи в основата на най-голямата част от новата българска белетристика. На пръв поглед различни творения упоително възпроизвеждат стереотипите на най-традиционното и сексистки банално патриархално мислене.
В този регистър попада една дълга поредица автори - от симптома на „вулгарното“ писане, което наложи Христо Калчев, до натрапливата производителност на Александър Томов, от Палми Ранчев до вече познатия ни Димитър Бочев, от Васко Жеков до ранния Стефан Кисьов...
Нищо чудно, че тук са най-големите пазарни успехи на българския роман, нищо чудно, че тези автори са едни от най-много пишещите на българския пазар: клишето е не само търговска стратегия, но също така нарцистична техника на желанието да бъдеш известен. Всъщност не е чудно и наличието на женско присъствие в тази поредица.
Водена от една дълголетна традиция, българската писателка почти винаги се идентифицира с потребностите на „мъжкото“ преживяване, защото те - доколкото доминират в патриархалното общество - са критерий на успеваемост сред масовия читател. Най-добрият пример е Здравка Ефтимова.
„В студената ти сянка, лейди“ представлява учебникарски пример за продаваемост на стандартните мъжки фантазии. Гледната точка на еротичното преживяване тук е здраво фиксирана в позицията на агресивно-сантименталните патриархални представи.
Ако трябва да обобщим типа еротика, който доминира в новия български трилър - битово-криминален, криминално-политически, с уклон към психологически наблюдения - трябва да кажем, че в опита си да изглеждат интересни, оригинални и продаваеми, тези творения възпроизвеждат модела на старозаветното преживяване в областта на социално-сексуалните практики.
В този смисъл те са мъртвородени за перспективата на новото време. Тяхната склонност да преувеличават старото, онези форми на патриархално светоусещане, които вече креят върху смъртния одър на западната цивилизованост, ги приковава в стандарта на поп-потребителските потребности. Като възпроизвеждат традицията на балкански сексисткото писане в един крайно неподходящ момент на културна глобализация, те всъщност сами си затръшват вратите на способността да попаднат в историята на българската литература.
При това положение логично ще бъде да предположим, че алтернативата трябва да дойде някъде отстрани на „овластеното“ (като традиция, която възпроизвежда желанието за власт) писане. Искам да кажа, че ако има алтернативна еротика, включително в българския роман, тя изисква алтернативна субектност.
Такъв субект засега се поражда единствено в „периферията“ на патерналистичното преживяване. Скромният пример за него е вълната на „женската“ белетристика през 90-те години. Важното в случая не е това, че авторите са жени, защото много други писателки възпроизвеждат в литературата шаблона на социалните отношения.
Важното е, че вече има жени, които отказват да се идентифицират (имам предвид една спонтанна, незадължително осъзната и целенасочена идентификация-позиция на пишещия субект) с мита за „вечните“ стратегии и структури в човешкия опит.
Този вид писане се поражда в пролуките на традиционното светоусещане, то представлява предизвикателство (другостта винаги има потенциала да съблазнява нормата) и бавно изгражда един нов тип очаквания, нов тип еротична нагласа сред културната публика. Тук примерите не могат да бъдат много.
На първо място - и трите книги, които е публикувала до този момент Емилия Дворянова. Плуралистичната, неуловима, флуидна еротика в тези творби изглежда направо невероятна при липсата на всякаква подобна традиция в българския роман и особено върху фона на остро монологичното мислене в родната ни литература.
Изненада преди няколко години поднесе и първият роман на Мария Станкова, „Наръчник по саморъчни убийства“. Еротичното там смело надмогваше бариерите на нормативизираната субектност, то постави проблема за социалната идентичност в модела на патогенно-криминалното преживяване, задължително невидимо до този момент, щом става въпрос за жени. Новелата „Пого“ на Райна Маркова беше прицелена като алтернативна литература. Сантименталният ъндърграунд звучи малко провинциално в началото на новия век, но все пак извежда социалната маргиналност като позиция на желанието за писане в условията на една властово фиксирана патриархална литературност.
Алтернативният субект на еротичното преживяване би могъл да се появи в практиката на други периферни позиции - като гей-роман или в посоката на някаква етническа група, например начало на „циганско писане“. (Всъщност тук трябва да споменем недодръзнатия опит на Марина Пенчева да създаде „лесбийски“ роман, само че в този случай „лесбийското“ изглеждаше декоративно пришито към фона на най-баналните отношения.)
Истината е, че нямаме нито гей-роман (удивително за края на XX век, но показателно за мъртвата хватка на властовите традиции), нито „циганско писане“. Все пак литературата не възниква отникъде и най-много сякаш романът изисква натрупване на цивилизационна традиция.
Известни опори на възможността да се закрепи линията на алтернативното еротично мислене можем да видим и в друга група от текстове, където всеки текст е различен по своему в опита да се отклони от стандартите на вулгарното или банално писане.
Характерен пример сред тази група работи представлява „Естествен роман“ на Георги Господинов. Тук еротиката е негативно присъстваща, отместена като перспектива на сюжетното действие; тя е това, което не се случва в повествованието. Именно тази неслученост, нейната липса или отместеност има значеща функция. Еротиката, иначе казано, е нещо, което липсва в живота на героите, в живота изобщо - поне в „нашия“ живот.
„Поп Богомил и съвършенството на страха“ от Владимир Зарев е много амбициозна книга, която критиката прескочи набързо и незаслужено. Тя е симптоматична с потребността да засрещне двата типа еротика, за които сме говорили до този момент. Там, където еротичното изображение засяга модела на отношенията между мъж и жена, текстът е типично традиционалистичен. Жената е тяло, а мъжът - дух; женското тяло е съд, вместилище, а в мъжкото се поражда онова съдържание, което дава начало на нов живот.
В този смисъл въпреки своите философски тенденции (и може би точно заради тях) книгата си остава при Аристотел, който твърди, че функцията на бременната жена е тази на празния съд. И в същото време има един друг вид еротика (на мъжките отношения) и там е направен опит да се разиграят духовни аспекти на еротичното преживяване.
Тук вече ще срещнем проблематика, която в никакъв случай не е традиционна за българския роман, още по-малко за „вулгарното“ писане през последните десетина години - например еротика на религиозното преживяване, на отношенията между водач и група, между болест и здраве...
Един особен случай на възможността стереотипът да зададе перспективата на известна алтернативност, когато е поставен в носталгична позиция, представлява романът „Елените“ на Светлозар Игов.
По своето родилно светоусещане тази книга ни връща много назад, някъде към 60-те години. Нейната еротика има сантиментално-романтичен характер и това придава носталгично звучене на целия текст. Все пак не бих я нарекла ретро-еротика, защото думата „ретро“ предполага дистанция, в която се осъзнава невъзвратимата отделеност на някакъв вид преживяване въпреки импулса към негово повторение в нов социално-културен контекст.
И накрая ще се върна пак към началото на своите наблюдения, за да опитам едно обобщение. Бедата с еротиката в българския роман идва оттам, че нашите писатели разбират еротичното преживяване тематично.
За тях въпросът рано или късно опира до това да покажат в сюжетното поведение на конкретни герои кой какво е направил, с кого го е направил, как и (до)колко го е направил... Еротичното не успява да се превърне в начин (или стил) на естетическо мислене и още по-малко - в начин на писане, в трепет на словото, който въздейства върху четящия без необходимостта да се говори мръснишки, да се използва предизвикателството на традиционно табуирани думи.
Почти не се среща съзнанието, че еротиката може да бъде кодирана в синтаксиса или подредбата на изречението, в мелодията на говора, в способността на думите да внушават настроения, без да изричат пряко внушението...
Разбирана само като конкретна действителност на сюжетното поведение, от една страна, тематизирана като прицел на желанието да се каже нещо „важно“ за други неща, еротиката в българския роман (не само днес) си остава приклещена между баналното мислене на традиционализма и криворазбраната революционност на порнографията.
Сякаш нищо не се е случило от времето, когато Боян Пенев се оплаква от непреодолимия битов практицизъм на българската литературност. Освен това, че е изминал близо един век, разбира се.
Критика на прелома][Милена Кирова][СЛОВОТО]
www.ero-market.com
Няма коментари:
Публикуване на коментар